Марион Пошман
СЛЪНЦЕСТОЯНИЕ
Роман


1. Пролог: Sol invictus
Слънцето се рони. Когато в трапезарията цари оживление, теж-
ките стъпки карат всичко да трепти и от тавана се посипва ма-
зилка. От центъра на слънцето виси кабелът за полилея, типи-
чен модел от времето на ГДР. Месингови пръчки са щръкнали
от една централна ос; в краищата им фунийки от млечно стъкло
обгръщат крушките чак до върха на заоблената глава, оформени
като малки рогове на изобилието, пръскащи лъчи, имитации на
слънчевите.
От гипсовото слънце над тях е останало само половината.
При всяко хранене от тавана се ронят парчета гипс, веднъж в су-
пата на един пациент цопна цяла отломка и оттогава разместиха
масите така че мястото в центъра сега е празно. След всяко ядене
балатумът там е поръсен с бели шупли, нежна пудра, от време на
време и с по-едри късчета. След всяко ядене подът се забърсва.
Безформени захабени парцали съхнат по радиаторите; едно
убито сиво, затриващо всичко сиво, което години наред е поглъ-
щало праха и не спира послушно да го гълта, а само в паузите
увисва отпуснато и мокро върху парното. От лакираните в бяло
ребра до прострените парцали нагоре тръгват флорални реле-
фи от метал, старовремско елегантни пълзящи ластари, по които
се е утаил един пласт, така че здраво заседналата мръсотия им
придава почти благороден оттенък и дълбочина. Твърди гирлян-
ди с акантови орнаменти, трудни за почистване, нуждаещи се от
прислужница, която ежедневно да минава с бърсалката от пера
между ребрата, да кара пухестите валма от прах да се разлетят
или да ровичка с някоя от онези подобни на големи четки за ми-
ене на шишета пръчки с четина от изкуствени косми в искрящи
неонови цветове, каквито се продават по селските събори и ко-
ито от гледна точка на стерилността може би наистина бяха по-
подходящи за заведение като нашето.
Замъкът е неизвестен и доста порутен. Не е кралски, просто ня-
какво графско имение, което от доста време се предлагаше на
търг само за една западногерманска марка. И след като не се
намери частен инвеститор, тукашната провинция го превърна в
лечебно заведение. Отначало уж временно, с безкрайното про-
такане и внезапната припряност на бюрократичните решения се
нанесохме тук, в една сграда, нуждаеща се от основен ремонт.
Цялостният ремонт, който ще бъде детайлна реставрация, мо-
жеше да започне чак когато бъде отпусната субсидията. Дотога-
ва имението ще се радва на очарованието на призрачен замък,
потънал в дива растителност, забулен с паяжини, омагьосан.
Онези обитатели, които като мен идват от Западна Германия,
тук се прехласват по романтиката, по доста кинематографичните
декори, по осезаемото минало, което при нас, доколкото може,
старателно е прочистено, реставрирано, прекомерно загладено
или напълно изтрито. Онези обитатели, които като мен идват от
Западна Германия, бяха извадили късмет благодарение на ситу-
ацията на преход, защото в новите федерални провинции вне-
запно се бяха открили нови работни места.
По принцип съществуващите замъци, господарски къщи, крепо-
сти и графски ловни резиденции в източната част на Германия
поначало бяха преустройвани и използвани за санаториуми, пси-
хиатрични клиники, старчески домове или затвори. В западната
част също има барокови дворци и манастирски постройки, на-
селени с тъй наречените домуващи, защото е практично, защо-
то така има къде да бъдат приютени хората, защото иначе тези
постройки щяха да пустеят. В източната част постъпиха по този
начин не само от практически, но и по принципни съображения.
Висшето трябваше да стане низше. Феодалното – пролетарско.
Прекрасното – банално, аристократичното – общодостъпно.
През Втората световна война нашият замък е служел за лаза-
рет, после приютявал осъдени на принудителен труд, след това
е бил склад за материали, по-късно – химическа лаборатория.
Сега е част от психиатричните клиники, които след промяната
бяха разширени. Причината не беше в това, че броят на случаите
беше нараснал. Просто хората получиха повече място. Не беше
нужно вече да спят по десет в едно помещение. Позволено им е
да присъстват в съзнанието на останалото население. Признава
им се, че съществуват.
Пациентите са настанени в прилежащата сграда, в някогашния
рицарски дом. Там прозорците са с решетки, обзавеждането е
по-просто. В замъка се намират общите помещения и лекарски-
те кабинети, тук живеят и лекарите, като някогашното входно
фоайе е превърнато във физкултурен салон.
Много от пациентите имат крайно неприятни навици или
придобиват такива моментално, щом бъдат настанени тук.
Лющят с нокти парче по парче лака от рамките на прозорците,
стържат по балатума със столовете си, защото, вкопчили пръсти
в седалката, по цял ден бавно и упорито препускат от единия
край на стаята си до другия. Онова, което челюстите на времето
изглозгват в продължение на дълги години, пациентите унищо-
жават за няколко месеца. Те ускоряват разрухата, сякаш в тях е
концентрирана силата на времето, сякаш притежават едновре-
менно няколко живота, които се борят помежду си да излязат от
тясното тяло, сякаш енергията на разрухата, която иначе си вър-
ши своето – упорито и едва забележимо, избива от тях непрес-
танно като мощна струя, неуправляемо, безразсъдно, противно
на обичайното.
Слънцето грее през прашните прозорци на трапезарията. Бръч-
ките по лицата стават по-дълбоки, прокопават си сивосенчести
бразди, които отначало не се забелязваха, сякаш старостта се бе
отбила само за една нощ, а сега е нещо, което се е установило
неотменимо: минало, което не може да бъде изтръгнато от тела-
та. Наша работа е да се справяме с онова, което се вижда денем
на слънчева светлина, с неизбежното, от което бягаме нощем в
сънища, химерни видения. Пациентите замижават, щом някой
лъч ги улучи, стискат очи, снижават се, за да го избегнат. Наша
задача е да работим с онова, което всекидневието иначе скрива
милостиво като под слой облаци.
Слънцето кара дебелостенните бели съдове да заблестят и
господин P. веднага издърпва ластика на ръкава си и с възглав-
ничката на палеца започва да търка чашата на местата, където
проблясват отраженията.
Приглушеното подрънкване на чашите и чинийките, режеща-
та песен, с което приборите за хранене и чиниите се докосват.
Лечение – от какво? От изгрева и залеза на слънцето, от свет-
лината, която сутрин пада през източните прозорци върху маси-
те, прави неизбежната си обиколка и вечерта влиза от запад, фа-
талистична, зорка, неизбежна?
Тя прави едно кръгче през залата, осветява гетинаксовите
маси и простите столове, полуослепелите огледала, които така са
монтирани между прозорците, че действат объркващо, и когато
човек погледне през тях, вижда едновременно хем навън, хем
навътре в стаята: части жив плет от обрасли чимшири, запуснати
тревни площи, занемарени пирамиди от тисове. Части от колич-
ки за сервиране, натрупани с използвани съдове от столовата на
дома, бутани от отпуснати ръце.
Тя осветява огромните картини с маслени бои, които все
още не са отмъкнати вероятно само защото почти нищо по тях не
може да се различи: силно потъмнели букети и плодове, череши
с ъгловати светлинни ефекти, почерняло вино и убити по време
на лов животни със скъпа кожа, които се сливат с фона.
Изглежда, че поне картините остават стабилни и предават и
на нас чувството за стабилност, сякаш нищо не се променя, сякаш
настоящият миг е вечност, сякаш времето се плъзга с ромолене
като тънка струйка вода през телата, сякаш времето е пречист-
ващ ритуал за телата, който запазва състоянието им непокътна-
то, дори ги освежава, а не е нещо, което постоянно ги просмук-
ва, отлага се вътре в тях, деформира ги, трансформира ги и ги
разтваря, то съхранява трупа на заека, увиснал на задните лапи,
кръглото искрящо тяло на портокала между стъклените чаши, тя-
лото на готвача, който поднася таблата, закачливо наклонил гла-
ва, извърнат и направил поклон в очакване на признание. Сякаш
подобно очакване е най-неотложното действие в дадения мо-
мент, което образува и оформя тялото, очакване на бъдещето, в
което това тяло най-накрая ще намери мястото си, очакване на
тясното влажно място, където то ще намери покой.
Полегнал съм на кушетката си в дежурния кабинет. Хладилни-
кът в коридора потраква, подът вибрира. Фините потрепвания се
пренасят върху рамката на леглото, наелектризират ме, държат
ме буден като пълнолуние. Оставил съм да свети нощната лампа
с пластмасовия лампион, имитация на ленено платно. Монаше-
ското ми легло с висока табла откъм главата, украсена с дърво-
резби, с тежка пружина, с фурнир от крушово дърво, скърца дори
когато не помръдвам. Една лакирана черна лайсна го обточва в
рамка и аз сякаш спя в собствения си некролог.
Прозорецът ми е отворен. Откъм съседната сграда кънти
през целия парк телевизорът на пациентите. Наложила се е тен-
денцията чрез максималното усилване на звука да се компен-
сира лошата картина. Аз също имам стар черно-бял телевизор,
който не предава с идеално качество. Обикновено показва едно-
временно няколко програми, едната доминира, а през нея про-
бягват сенки, силуети, картини без фокус. Програмите на задния
план от време на време се проясняват и пречат да се види друга-
та. Често тогава пациентите надават вой. Момчето, което отбива
алтернативната си военна служба тук като санитар, веднага бива
изпратено на покрива да завърти малко антената, докато се оп-
рави картината. Подобренията са минимални, но пациентите се
успокояват за известно време, имат чувството, че някой се за-
стъпва за тях, че полага усилия да се случи нещо за тяхно добро.
Нощите са различни заради сънищата. Дните са еднакви.
Нищо не се е променило, а ето че отново е нощ. Обувам си
обувките и намятам лекарската престилка направо върху пижамата.
Прекосявам с тихи стъпки трапезарията. Дори през нощта,
когато там няма никого, продължава да мирише на потни анцу-
зи. Домуващите в клиниката носят предимно спортни облекла,
сякаш това е ваканционен лагер, може би тренировъчен лагер.
Те носят удобни дрехи, които не стягат тялото, сигурно защо-
то сред тези стени тялото поначало е достатъчно стегнато, то е
обгрижвано, закриляно, контролирано, удря се в границите на
един регулиран режим, определян от други.
До трапезарията се намира билярдната зала. Навремето тук
е бил будоарът на графинята, сега на стената, неизползвана ни-
кога от никого, виси закачалка с функционална простота, съста-
вена от тънки метални пръчки, куки и полица за шапки. Залата за
билярд не е особено обичана, тя е пропита с дъха на санитарните
помещения, които не са ремонтирани от десетилетия, кабинките
им не могат да се затварят, а миризмите от изминалите години
сякаш са се запечатали завинаги в тръбите, които минават през
тях. Санитарните помещения продължават да се използват, зала-
та за билярд се отбягва. Само каращият казармата санитар влиза
от време на време тук, плъзга билярдната топка върху сукното,
сяда на стола до саксията с юка, за да се измъкне за малко от
компанията на пациентите.
Общите помещения преминават едно в друго, те са като го-
ляма преходна стая, която може да се обходи в кръг. Влизам в би-
лярдната зала и излизам от нея, минавайки в библиотеката, три
нищожни стелажа в една зала. Гладки пипала се веят над главата
ми. Полилеят тук виси не в средата на стаята под гипсовата ро-
зетка, а е преместен малко по-встрани, така че да осветява ъгъла
за четене. От сърцето на розетка по тавана се проточва кабел и
спуска шлифованата стъклена капка на лампата като светеща ме-
дуза в стаята, медуза, чиито твърди кристални пипала се удрят
едно в друго със звън, когато някой рязко отвори вратата. Става
съвсем леко течение, което залюлява къснобароковия полилей,
но на мен ми се струва като земетресение, тихото вълнение, ко-
ето всяко човешко тяло принципно капсулира в себе си и което
предметите наоколо поемат, сякаш на това място вилнее буря.
Нощем ставам поне веднъж и бродя из пустите зали. Включвам
и изключвам лампите, стъпвам много внимателно, за да не вди-
гам никакъв шум. Някакво мъчително безпокойство не ми дава
мира. Сякаш ме кара да следвам неотлъчно наранеността, която
се е вселила в тези помещения. Нараненост, която аз не мога да
проумея, но проумяването . считам за своя задача, откакто съм
тук.
Кристалният полилей в библиотеката е един от най-непод-
вижните предмети от инвентара, които са оцелели след войните,
окупациите, грабежите. Колекцията с вази чак по-късно склади-
рана и забравена тук. Ценните мебели, тапицираните столове,
рококо бюфетите, мраморните маси, инкрустираните шкафове
от собствеността на замъка се намират в Русия. Всяка нощ си
представям липсващите предмети, чувството е блудкаво и фал-
шиво, то обезценява вещите, които са останали.
Правя своята обиколка, връщам се в стаята си, закачам прес-
тилката на кукичката върху крилото на вратата, пъхвам обувките
под леглото и отново си лягам.
Когато се нанесох, между двойните прозорци на стаята ми
имаше огромни паяци кръстоносци. Кръглите им мрежи, опнати
между рамката, бяха пленително красиви, с филигранна симе-
трия, подобно на тънкия като дъх порцелан в китайския кабинет.
Не смеех да помръдна, стоях като вкаменен на вратата, стиснал
куфара в ръка, а сестрата, която ме придружаваше, стъпи енер-
гично напред, отвори безцеремонно прозореца, обра паяците
един по един с голи ръце и внимателно ги изхвърли навън. Ня-
кои се разбягаха паникьосано от перваза на прозореца обратно
към стаята; сестрата ги хвана. Помете паяжините с длан като чет-
ка, направо ми дожаля за труда на животинките. Междувремен-
но те подновиха своето дело, макар и не чак толкова мащабно
колкото в началото, така че можех вече да отварям пак единия
прозорец. На другия ги наблюдавам. Те работят нощем.
Във въздуха тук упорито се носи миризма на гъба; досега все
се отлагаше махането на тапетите, за да се провери дали отзад
не се е образувал мухъл. Те не могат просто така да се сменят с
други, трябва да се свалят и да се реставрират. Гъбестата мириз-
ма добива в устата вкус на плесен. И сякаш замъкът се разпада в
устната ми кухина, като че ли се разпада, колкото повече говоря
за това, безспирно ронеща се мазилка, отломки слънце, гипсов
прах. През нощта скърцам със зъби. Спя зле.
Навън слънцето изгрява и залязва. В замъка се рушат венци и
кръгове. Гипсовите розетки изчезват, фреската с Аврора на тава-
на се разпада, между прокараните като лъчи oси в парка е про-
раснала трева. Навън слънцето изгрява и залязва, докато всички
наши имитации са толкова мимолетни. Провалили се слънца,
залезли слънца – навсякъде в замъка се трупат земните остан-
ки, помръкнали слънца от посивяло липово дърво над входовете
към трапезарията, дръжки на врати, които някога са били позла-
тени, а сега са помътнели, износени слънца, ослепели слънца, но
най-вече потъмнелите копия на слънца в мухлясалия параклис
на дома, те обграждат амвона и почти напълно са почернели от
саждите във въздуха, от влажния дъх, който поляга като мрачен
човешки слой върху блясъка, гаси огъня, потъмнява го до такава
степен, че човек вече може да погледне с отворени очи в него,
без да увреди зрението си, но и без да се възпламени.
Кораби-слънца, отломки от слънца, барокови слънца. Техни-
те филтрирани лъчи около олтара, техните сенчести лъчи, които
пробиват въображаеми облаци; прах, който обикновено танцува
в тях, те са го нахлузили върху повърхността си и са се покрили с
него: меко сиво прикритие, за да се слеят колкото може повече
със земното.
Навън слънцето изгрява и залязва. Къде е вън, се питам аз, ко-
гато след работа уморено напускам местността. От фронтона на
сградата при портите каменното око на Бог, заключено в триъ-
гълник, зорко следи как колата ми влиза и излиза.
Често дори самият аз не зная дали тук съм лекар или паци-
ент. (По този начин се чувстват всички, предполагам.) Различията
се размиват, когато човек осъзнае, че само статусът, който има,
властта, с която разполага, пораждат образа на някаква стабилна
личност и благодарение на някакво мистериозно провидение, аз
съм този с бялата престилка, а не другите.
Разказвам от слънчевата наблюдателница. Всевиждащото око на
лекаря.
Позиция на отдалеченост, на погледа, обхващащ нещата.
Затормозявам ги със системното си внимание. И въпреки това
поне половината ми убягва, нощната страна, местата, върху ко-
ито пада сянката. Интересна е именно половината, която остава
в тъмнина. Слънцето огрява само повърхността. И онова, което
то вижда, не е непременно най-важното. Не е това, което е от
значение. Не е това, което дава тласък на някаква история: кара
телата да се смесват, да възниква интимност, унищожение, лю-
бов и омраза.
Един слънчев разказвач, със закръглена осанка, слънчев дух,
който си позволява да използва при нужда и изкуствено освет-
ление, да работи с улично осветление, фенерчета, фарове; който
се стреми към осветляване и все пак трябва да внимава при това
положение обектът на неговия интерес да не му убегне.
Който нощем насочи лъч светлина към храсталака, подплаш-
ва животните, заблуждава ги, че е ден и никога няма да ги хва-
не заспали. Сянката може да бъде само продължение на нещо.
Сянката е там, където погледът ми не достига. И въпреки това аз
знам за нея, защото светлината се ражда от тъмнината.
Превод от немски: Гергана Фъркова




Назад...